Моето първо El Clasico (или среща с Просветен, който се бори с Бог)

20.05 часа, мадридско време.

Стоя си на опашката пред вход D на стадион Сантяго Бернабеу. След по- малко от час започва мача на мачовете- El Clasico. За пореден път нервно пъхам ръка в джоба на суичъра, за да проверя дали е там. Билетът елегантно прошумолява между пръстите ми. Мисля си, че не бих го заменил за нищо, дори за Порше 911 в комплект с онази вила край канадското езеро, за която доста народ написа „есе“.

Към мен се приближава усмихнат мъж на около 65, който говори по телефона. Отделя апарата от ухото си и вежливо пита: English?
Останалите петима от компанията фино се изплъзват напред. Казвам *Tell me*, макар да усещам, че това може да е съдбоносно за най-близките ми и така съкровени планове. Чичкото ми подава телефона си и чаровно изплюва *Speak, please*.

Отделям се от опашката и съвсем лека паника полазва голата ми тиква. Говоря по телефона на моя нов приятел с- вероятно- организатора на неговата футболна вечер. И разбирам, че билетите, които той има на телефона си са в pdf формат, а така няма да го пуснат на стадиона. Трябва да даде мейл, на който да му изпратят правилните файлове. Обяснявам му. Той свива рамене и отговаря *No mail*. И после ми вика да чакам да извика и брат му…

Времето тече малко по-бързо от желаното. Аз не искам да изпусна и една секунда от шоуто, а с предвидената хореография то започва малко преди официалния час на срещата.

След миг ми светва. Пред мен стоят двамата клетници. Аарон (Просветен) и Израел (който се бори с Бог). Пенсионирали се успешно и както се полага в такива случаи, решили да изпълнят мечтата на футболната си фантазия- да видят Реал и Барса наживо. Аарон знае малко английски, а Израел само иврит. Телефоните има са на йероглифи и служат само за обаждане. Нямат мейли, вайбър и каквито там екстри е измислил света. Нямат и редовни билети, а някакъв човек иска да им ги изпрати… на мейл. После да се отворят и да се принтират някъде или кой знае какво.

Просветеният, Който се бори с Бог и аз в подножието на великия Бернабеу. Усещането, че може би влизам в ролята на Оскар Шиндлер не ми носи нужната наслада.

Вече от моя телефон говоря с техния гид. Давам моя мейл. Получавам билетите- два файла с неразпознаваем от android-a формат. Вървим тримата. Те ме държат за дрехата, както в детската градина се държахме за мантичките. Стадионът бучи, двата отбора загряват, а аз ще се гръмна. Моите нови приятели се смеят и говорят спокойно. Разбирам, че клетникът съм аз. Не ми пука. Или влизаме тримата, или пием бира навън и плачем.

За късмет, съвсем близо има отворен билетен офис за проблеми с интернет продажбите. Обясняват ми, че трябва да си сваля приложение pass wallet. Най- сетне виждам на телефона си двата билета- само като баркодове. Не мога да им ги прехвърля на техните устройства. Сетих се за Bluetooth, но я се опитай да разцъкваш телефон на иврит, припряно и в състояние на дълбоко духовно разстройство.

Пак сме на опашката. Стигаме на първата контрола, само искат да ни видят билетите. Показвам моя- хартиен- и двата поред от моя телефон. Оня ме гледа учуден, изфъфлям, че баща ми и чичо ми имат телефони с копчета. Вече сме на апаратите за пропуска. Минавам първи. Отвътре подавам през решетката телефона си на Ааарон. Най- жестокият миг на тревожно очакване. Машинката услужливо щракна с ДА на баркода. Същата процедура и с Израел. Прегръщат ме. Просветеният ме целува и ме кани в Израел… аз вече търча по стълбите към третия етаж на стадиона.

Сядам на мястото си минута преди химна на Реал и хореото на феновете.

Някой ме пита „Къде се изгуби бе, Ястреб?“

Die gelbe Wand (жълтата стена)

Едно от най- красивите любовни обяснения в киното помня някъде из любимия ми „Мостовете на Медисън“. Тогава Клинт Истууд каза на Мерил Стрийп, че вероятно е станал фотограф и обиколил целия свят, и изминал всяка стъпка от живота си, за да стигне до тази задънена американска провинция и… да срещне нея.

Поразклатеното ми от емоции футболно сърце неумолимо диктува да напиша нещо в духа на филма, когато връщам лентата от Дортмунд.Например:
*Имам чувството, че съм станал фен на футбола още в детската градина и досега през годините се нося във вихъра на тази страст, за да стигна до стадиона на Борусия и да гледам жълто-черните срещу Реал…*
Или пък:
*Дали през 1902-а и седем лета по- късно през 1909-а едни ентусиасти от Мадрид и Дортмунд са осъзнавали, че създават колосални спортни дружества и една от целите (даже основната) на тези организации, е да играят помежду си на 26.9.2017-а в германската Вестфалия… за да могат няколко поклонници на футбола от България да се докоснат до тяхното ювелирно представление.*

Истината, разбира се, далеч не е толкова романтична. Сигнал Идуна Парк щеше да е просто една купчина от стъпаловидно излят бетон, ако през годините град Дортмунд, феновете на Борусия и ръководството на клуба, не бяха преминали през ада на опасността от банкрут. Заедно.

Един слънчев ден на март 2005-а финансовият директор на Борусия Hans-Joachim Watzke застава пред близо 6000 кредитори (повече от тях са фенове на клуба), за да потърси тяхната подкрепа. Те трябва да се откажат за дълъг период от време от текущите си вземания и да освободят свежи средства за спасението на Борусия. От решението им зависи дали BVB 09 ще обяви официално своя фалит и ще премине в аматьорските нива на немския футбол. В късния следобед жълто-черната общественост разбира, че Борусия има своя последен шанс. От този ден нататък клубът реално е във валутен борд, т.е. може да харчи само толкова колкото е спечелил. Дортмунд запазва своята най- голяма, а за някои от жителите и единствена, радост- своята Борусия.

Една от непотвърдените истории за събитията от 2005-а разказва как фенове от Дортмунд масово са изкупували клубни карти за няколко сезона напред с цел финансово да подкрепят клуба. Друга, още по- смела, че фенове на „кръвния враг“ Шалке 04 също са подкрепили фенската кампания и са събирали средства за спасението на дортмундци. Какво щяли да правят без дербито на рурска област.

Не знам докъде е реалността, чии са заслугите и колко е било страданието.

Но сега усещането е, че… на Сигнал Идуна си организират среща 80 000 същества от божествен футболен произход и гледат шоу на други 22 от същото тесто… А за страничните наблюдатели остава едно не особено приятно приключение. Нарича се зависимост. Искаш пак и пак.

И е безпощадно.

На Иван Цветков- неповторимят номер 19

Иване,

Нали знаеш, че номерата на спортните екипи на футболистите често придобиват култово значение?

Например СЕДМИЦАТА остава завинаги в сърцата на феновете, когато през далечната 1958-а, на световното първенство в Швеция, един странник от бразилския национален отбор представя себе си и своето изключително изкуство на футболния свят. Гаринча е почти инвалид. Единият му крак е с 11 см по- къс от другия, но онова, което прави с противниковите защити е забавление от невиждано дотогава измерение. След време, докараните до лудост защитници ще се хвалят, че именно те са станали жертви на един колосален футболен гений.

ПЕТИЦАТА, която до определен момент от футболната история не е особено очарователен номер (при цялото ми уважение към Кайзер Франц) придобива емблематичен характер, след като „кацва“ на гърба на бялата фланелка на Зинедин Зидан. За да придобие онова съвършенство на вечността, събрано във феноменалното воле на етническия алжирец на финала за Шампионската Лига през 2002-а.

Примерите са още много. Йохан Кройф с неговия номер 14, ДВАНАЙСКАТА на Марко (ван Бастен) от Евро ‘88, номер 20 на Паоло Роси от Мондиалa през 1982-а. ДЕВЕТКАТА на екипа на Луиш Назарио да Лима- Роналдо. А колко много ДЕСЕТКИ! Кралят Пеле, Дон Диего (Марадона), Зико, Мишел Платини, Роберто Баджо, Алекс дел Пиеро, Лео Меси…

Но виж, Иване, ДЕВЕТНАЙСЕТ си няма никой. Затова искам да ти благодаря! За честта да съм на трибуните и да те гледам през последните три сезона. За уникалния ти талант и способността да придаваш смисъл на всеки футболен мач. Затова, че ми върна усещането за нещо позабравено, но безценно- удоволствието да коментирам футбол заради самата игра, без значение от резултата.

Благодаря за магията, обвила дарбата ти да се наслаждаваш на играта. За детската ти небрежност при всяко докосване на топката. Как, го правиш бе, човек? Сякаш футбола не ти е професия, а начин за разтоварване след тежък работен ден. Иване, ще ти споделя една тайна. Гледал съм на живо двама виртуози, които така успешно превръщаха всяко свое появяване в незабравим празник. Крис Уодъл и Роналдиньо. Третият си ти… Не ти се вярва, а?

Иване, благодаря ти, че не си играл за националния отбор на България. Или поне, че не съм те виждал с бялата фланелка. Тя отдавна е символ на лош вкус. Носят я някакви хора, които си правят селфита и си разменят едни и същи манекенки.

Благодаря ти, Иване, че се отказа сега. Когато играеш най- добрия си футбол, респектираш притивниците и вдъхновяваш онези, лудите по трибуните. Феновете те боготворят, знаеш го, нали? Благодаря, че избра жълто-черната фланелка за последна в кариерата ти. Моля те, не прави бенефис! Безмислено е, защото всеки твой мач е много повече от това…

А ДЕВЕТНАЙСКАТА… тя свети на фланелката на Иван Цветков с една особена мека светлина. Иде ми да кажа ореол. Даже го написах. Единствено заради теб!

Успех!

Мадрид, можеш твърде много.

Ако някакви китайци са готови да преведат 300 млн. евро по банковите сметки на Реал, за да имат Кристиано – Перес, какво чакаш? Жозе е приготвил още 200 за Гарет с надеждата да влезе в четворката на най- добрите на Острова. ОК, но с Карим в комплект. И ето ти отбор без разносвачи на фланелки.

Колко вдъхновяващ е Мадрид, когато играе с единадесет футболисти. Единадест бели звяра.
Кико, ти си октопод. Дани, тигре! Мосю Варан, шапки долу.
Когато решат да снимат римейк на Гладиатор, а Ръсел Кроу е твърде стар за ролята, да се обадят на Начо Фернандес. Ще бъде блестящ.
Марсело, момчето ми, ти си неподражаем. Носителите на последните девет златни топки да погледат клиповете ти в тубата. Ще разберат колко далеч са от чистия футбол.
Хамес, амиго, Футболът е Бернабеу и те преследва. Не му обръщай гръб. За виртуози място има.  Отвори сърцето си и приеми Мадрид за свой дом.

Да водиш на Севиля с 3:0 на полувремето без златния си тризъбец в атака. Без турбините Лукас и Матео. Ехе, Зизу, имаш си проблеми за трансферния прозорец през лятото. Но не за покупките…

Липсваше само Дон Серхио 90+. Капитанът. Когато се завърне може би ще смени Моратита, защото пред вратата на противника от нападателите се искат голове. Алваро, миличък, когато си в Юве играеш сякаш си готов за Реал, но в Мадрид постоянно ни уверяваш, че в Торино ти е идеално. Vamos! Имаш цяла пролет пред себе си.

Идва ред на Гранада. Дали ще съберат сили да излязат, обаче….

ЯстребЪ