На обитателите стаята

На планина с деца.
Разбрали се те да се срещнат в 8 и 30 сутринта. За такъв час през ваканцията у нас и черешовото топче да гръмне, ефект няма да произведе.

Надниквам 15 минути след уговореното време, за да се убедя, че всичко спи… Обаче стаята празна. Значи срещата се е състояла все пак.

И миг преди да затворя вратата нещо ме спира. Стоя на прага и не мога да помръдна от удивление. Леглата оправени, дрехите криво-ляво подредени. А слънцето. Провряло се през пердето и полазило пода, после по завивките и се облегнало удобно на възглавницата. И една топлина ангелска струи отвътре. На обитателите на стаята. Придали са ѝ от своята душа. А тя чиста, усмихната и спокойна. И стаята диша. Красива.

Моята прабаба- баба Ценка- доживя до 102 години. Когато влизах в нейната стая имах подобно усещане. На чистия и непокътнат дух на човека от стаята…

Та така, от петък сутрин стоя на онзи праг в хотелската стая в Родопите. Или поне част от мен е още там. Съзерцава.

На моят син

 

Едно момче днес навършва 9.

Преди няколко дни…сяда с баща си на пицария. И преди да е получил обяда, оставя телефона с поредната игра и заговаря.
А трябва да кажем, че когато едно момче на девет извърши такъв завой в обичайното си поведение, значи е нещо важно…

Пита какво повече може да направи за момичето, което харесва. Повече от това да я прегръща, когато я види.

Събеседникът се сеща как, когато той е бил на 9, мисълта да направи нещо за човек от другия пол, му се е струвала кошмарна… И си мисли, че светът си струва да съществува, за да може един баща да чуе такъв въпрос от сина си. 

И въпреки че не са много нещата, които две деца на девет могат да правят за любовта си…

И въпреки че баща му не е най- добрият съветник как един мъж да зарадва една жена…
– Да ѝ вземем цвете!
– Ще се зарадва ли?
– Да, вероятно между цветята и жените има някаква космическа връзка…
– Какво е космическа връзка?
– Ами такава, която виждаш, но не можеш да обясниш…

После синът харесва едно бяло цвете с нежни листа и най- дългото име на света… и тръгва, за да я прегърне.

 

Честит рожден ден, Николай.

Чичо Ангел

Чичо Ангел.

Замина си неотдавна от този свят. Имаше тефтер. Среща те, запознавате се и те пита кога си роден. Но да му кажеш и часа. И после хоп, в тефтера.

Имаш рожден ден. И ти се обажда. Казва, че е чичо Ангел и ти непременно се сещаш.

И вика „Ясене, вече от пет минути си на този свят!“. Поглеждаш часовника и си мислиш, че дори майка ти няма този хубав навик, да ти се обади на деня, ама и на часа. И сякаш не ти се обажда чичо, а наистина Ангел- от Царството небесно. Гласът му мек и усмихнат. Като че той и другите ангели са се събрали да се почерпят за твое здраве. Та и шефът им с тях…

Кой знае, какви ли ги върши сега там. Сигурно те понятие си нямат за списъци, тефтери и как да направят хората щастливи.

Чичо Ангел много обичаше да му се обадиш на неговия рожден ден. Имах чувството, че всяко позвъняване му беше безценно, изпълнено с гордост и топлина.

Днес щеше да е рожденик. Всъщност Е!

ЧРД!!!

ВелИкденски нЕволи

Един човек много обичал агнешко. Донесли му половин агне и дреболиите за дроб сърма. И всичко това в една обикновена найлонова торбичка. Кокали стърчали, крива работа.

И понеже човекът бил естет- сложил агнето в един голям (100 л.) и здрав чувал, от онези, където пише *торби за смет*.

Натоварил нашият жена и деца в семейното комби, метнал и месото, и хайде в планината за Великден. В онази хубавата къща в Родопите.

Не стига, че бил естет, ами обичал и да готви. Всички знаели, че агнешкото той ще майстори. Намерил Шеф-а рецептата за хуубаво печено, купил картофки да сложи отдолу, та да се овкусят. Три пакетчета масло, за да натрие крехкото месце, което преди това сръчно ще шпикова с чесън и розмарин.

Освен това Google му подсказал, че е добре да изчисти и свари дробчетата предварително. Представил си най- вкусния ориз- едър и тлъст- с агнешки дробчета и много зелен лук. А той, нали е Шеф, на ориза бил съвършено прецизен. Знаел, че в кулинарните среди се носи приказката „дай да ти видя ориза и ще ти кажа що за готвач си“.

И тръгнал клетникът към хладилника за дреболията. Извадил чувалчето и…
В бързината при заминаването да вземе да изхвърли агнето в контейнера за боклук, а боклука от къщи да натовари на колата. Да го разходи има-няма деветдесетина километра и после два дни грижливо да съхранява в хладилника.

Ами това е. Друго няма. И агне няма.

 

Гладна

Много искам да ти напиша разказ. Всичко е в главата ми, подредено отначало докрай. Започвам, изминавам две-три изречения и виждам как не се получава. Изпитвал съм го и преди и знам, че просто не е сега момента.

Търпението, обаче, рядко е мое качество. Затова ще се опитам да излъжа литературата. Ще ти разкажа за разказа.

Това е история за едно момиче- Илиана- с изпепеляващо руси коси и очи, като сини диаманти. И за един неин следобед, когато чула своя стомах да прошепва „Гладна си“. Освен това ще добавя, че Илиана имала навик да се мръщи, когато не е в настроение. Челото се стеснявало, веждите се събирали по- близо и образували едни дълбоки бразди помежду им, а очите- тях притваряла, така че никой да не вижда цвета им. И тъй като в този следобед Илиана била изтощена, а вече стана ясно и гладна, изражението на лицето ѝ било като на бизон в прерията, подгонен от изгладнели индианци от племето сиукси.

Ще оставя за малко тази история и ще ти разкажа една друга. Преди време Илиана гледала филм- Тампопо. В него се разправяло за любимата гозба на всички японци- рамен. Раменът е една богата на съставки супа с месо, зеленчуци, гъби и онова източно фиде, което наричаме нудъли. В Япония има малки заведения с няколко стола около бара, в които се предлага единствено рамен. Хората, обикновено крайно изгладнели, влизат, изгълтват една супа и продължават по пътя си. Важното в случая е, че ако клиентът е доволен от качеството на храната, следва да изяде рамена като го сърба шумно, а накрая да изпие останалите на дъното няколко капки.

Връщам те при Илиана, за да ти кажа, че тя е от Пловдив- може би най- красивия град в света- и в онзи следобед имала късмета да се навърта по Главната. Главната, както пловдивчани я наричат с любов, без дори да знаят името ѝ, е централната търговска улица, изцяло пешеходна и предпочитано място за разходка в града. Съвсем малко по-надолу пък е онзи арт център с тесни улички и свой собствен пулс- Капана. Правиш една крачка встрани и вече си сред галерии, дюкяни, кафенета и ресторанти. И Илиана хлътнала там, за да търси лек за празния си стомах.

И както обикновено се случва в красивите истории, а тази несъмнено е една от тях, магията настига героя в съвсем неочакван за него момент. Спомнила си Илиана как докато гледала Тампопо и си мислела, че в духа и популярността на японския рамен може да бъде само българската шкембе чорба. И заседнала в съзнанието ѝ една мисъл, нахална като конска муха, че точно в този ден тя, която пази фина диета от ядки, зеленчуци, риба и сушени плодове- ще обядва шкембе чорба. Усетила се да стои пред малко бистро, което вижда за първи път. Надникнала, гладна и намусена, а отвътре усмивка и зад нея момък с черпак в ръка.

Настанила се Илиана нависоко до бара. И се появила пред нея салфетка. Върху салфетката лъжица, а до лъжицата паница… с ароматна и гъста чорба. Стрита люта чушка в компанията на прясно нарязан чесън поръсила чорбата. Хрупкава черна питка, елегантно полегнала в красив панер, допълнила малкото пиршество. И засърбала… да, засърбала, защото нали гладните обикновено бързат, а я се опитай бързо да ядеш горещо шкембе, без да си посръбваш. И се подлютила Илиана, дори хлябът не помогнал. Безпомощно погледнала към „усмивката“ зад бара и видяла спасението в ръката му- тумбеста чаша с късо столче, пълна със светло пиво.
„Съвсем навреме“- измърморила тя и натопила пламтящи устни в бирата.
„Знам“- топло отвърнал бармана.
„Какво друго знаеш?“
„Че си гладна например и че не си яла шкембе отдавна“
„???“
„Обичам да наблюдавам тайно клиентите. Винаги си личи, когато някой яде не само като гладен, а с една особена стръв към храната. Това е като…
„Да подкараш колелото след дълго прекъсване?”
„Ъхъм, или като първите метри в басейна, когато дълго не си плувал. Водата те гали и ти сякаш летиш.“
И заговорили. Притеснени да не си досадят, но и със страх мълчанието да не пречупи момента. А думите се редили, като сценарий от изкусен майстор. Непринудено някак, докато той подреждал бара си, а тя дояждала най- вкусното шкембе на Балканите. И когато на дъното останало по- малко от лъжица, Илиана надигнала купата и си срещнали погледите.
„Ха, правиш го точно като в онзи филм…“
„Тампопо“, възкликнала тя. И за миг малкото ресторантче се превърнало в нейна Вселена- красива и цветна. Челото се прояснило, а очите се отворили широко- сини, дълбоки и спокойни.

Това е. Сега, ако ме питаш дали има продължение, ще ти кажа, че не знам. Но ако си любопитен, обещавам да я попитам като я видя. Илиана.
Доскоро.

Рома

8 сутринта.
Всички спят и аз решавам, че имам поне час. Моят час.
Апартаментът е на последния етаж на хотела. Обиколен от всички страни от просторна веранда. Навес, а под навеса люлка. Лежиш си, четеш и поглеждаш морето пред теб. В ръцете ми е книга на Мураками. Решил японецът да пише за бягането и аз- с увереността на човек, пробягал един полумаратон- аха да се просна на люлката и да се слея със страниците в сутрешно блаженство…
Да, но… Нали няма как да започнеш деня без Фейса. Отварям и чета. Темата в поста на един мой ФБ познат е гостуването на футболния отбор на Ботев Пловдив на някакъв албански отбор от Тирана.
„Напред Канари! Да смажем албанската циганска сган!“ Проверявам какво е „сган“. Уики казва следното:
*В съвременния език,думата „сган“ изразява отрицателно отношение към субекти с ограничени характери,прости души,малокултурни и слабоинтелигентни.*
Значи, мисля си, идеално се връзва с прилагателното „цигански“, защото доколкото ми е известно ние, българите, мислим за ромите по сходен начин. Като за безполезна (всъщност вредна) паплач.
Две седмици по- рано водя сина ми на детски международен футболен турнир край морето. Възрастта на участниците е 7 години. Фенове са техните родители. Стяуа Букурещ играе срещу нашите. Феновете (родители) от Румъния не спират да скандират „Букурещ, Стяуа, Букурещ“. Българските фенове са заети да търсят майката на съдията, който е сърбин. За не много хубави неща. Срещата завършва 2:0 за северните ни съседи. Ботев удрят две греди и пропускат още шансове. Много мъжки мач за възрастта на тези деца. И те- децата ни- чуват за първи път „Ботев, Ботев“ от… румънските майки и бащи. Наредили се в шпалир пред изхода на игрището и викат, и пляскат. Респектирани. И докато го пиша ми треперят пръстите по клавиатурата.
Затова пък, по време на мача, един от нашите фенове (родители) обясняваше на децата около него, че всъщност румънците са си цигани- всички до един.
Ден след турнира имах удоволствието да посетя Букурещ. Вероятно за десети път. Концертът на великолепните Kings of Leon беше на новия национален стадион на Румъния. Капацитетът му е 55 000 зрители и има подвижен покрив. На този стадион вече се игра голям футболен финал от турнира на Лига Европа. Арената е бижу, организацията беше перфектна, а аз за пореден път се убедих, че циганите (или поне румънските) могат да правят и хубави неща.
Междувременно, жълто-черни фенове пътуват за Тирана и преминавайки през Македония решават да покажат и на македонските цигани (какви да са) де е България. Слезли от рейса и надупчили със спрей къде каквото докопат на една бензиностанция. Та после полиция, консули и аташета, дандания. Усмирили ги. А бедната Македония и по- точно столицата Скопие се приготвя за голям футболен спектакъл през Август. На новия национален стадион ще се срещнат победителят от Шампионската лига и този за Лига Европа за 2017-а година. Скопие ще види дуел между Манчестър Юнайтед на Жозе Моуриньо и Реал на Зидан.
У нас стадион няма. Нито един читав. Но пък си имаме фенове- чистокръвни арийци. Поглеждам пак какво е „сган“.
И подхващам Мураками. Този път сериозно.

На маса

Гледам вчера три деца играят и между другото похапват. От време на време си взимат по нещо от чинията. Предполагам, че ако след час ги питаш какво са яли ще се затруднят да отговорят веднага.
Сещам се, че преди да речем 30 години (баси цифрата), когато отивахме на гости, изобщо не съм се интересувал дали родителите на моите приятели готвят добре и какво точно ще ядем. Вълнувах се, че ще се видя с екземпляри на моята възраст и акъл. И ще потънем заедно в игри, разговори и разни други интересни неща.
Идваха, носеха ни храна и ни оставяха. И бяхме благодарни за усамотението. Наскоро, по време на една прекрасна разходка в планината, дъщеря ми говори с неин съученик, а аз тайно слушам на няколко метра от тях. Каква къща щяла да си направи като порасне. Можело да покани баща си за личен готвач (о, какво признание!- прошепнах), а другарчето ѝ реагира спонтанно „Аааа, без родители!“
Да. При големите сякаш всичко беше някак забулено в дим и странни приказки, на които се смееха. Маса, храна и питиета. И каквото и да правехме ние, при тях изглеждаше все едно и също.
Пиша горното, защото се замислих снощи за последните случаи, когато се срещаме с приятели на заведение и колко време губим в разглеждане на меню, поръчки, ядене… И колко шумно е понякога около нас. Та излизането от ресторанта често е облекчение.
Всъщност, колко често сме се уговорили с някого просто да се видим. Но наистина да видиш другия. Да го усетиш. Както приятел приятеля.

Изображение

История за любов

В една песен The Proclaimers пеят нещо като

„бих вървял 500 мили,
бих вървял 500 още,
само за да бъда мъжът, извървял 1000 мили
и паднал пред вратата ти“

С голямо удоволствие установих, че да изминеш няколко хиляди мили е прекрасно, не само за да се строполиш на прага на някоя красавица, но също така и да чуеш една хубава приказка. Особено ако пътуването е със самолет, а историята е за любов и малко футбол. Ето я.

През лятото на 1990 година, когато демокрацията в България е на едва няколко месеца, един доста по- стар от нея (имам предвид от българската демокрация) французин- на цели 17 години- се озовал в ловешкото село Румянцево. Допускам, че изглежда загадъчно и донякъде екзотично, парижанин в тийнейджърска възраст да разменя Сена със Златна Панега за своя сутрешен крос. При все че покрай втората река в онзи период местното население изпитва известни трудности при набавянето на хляб, гащи, бензин или каквото и да е от първа необходимост.

Името на младежа е Christophe. Той е на гости на своите баба и дядо, които са българи. Както и родната му майка. Тя пък от своя страна се оженила за швейцарец, а техния син се родил и израснал в Париж. Затова и неговите възпитание, манталитет, образование и паспорт получили синьо, бяло и червено оцветяване.

През същото онова лято и разбира се точно по същото време, на няколко километра от Румянцево, се намирала Таня. Българка на 100 процента. И безпощадно бясна. Толкова, колкото може да бъде само една дама на 16, принудена да се рее между Враца и Ловеч, докато приятелките ѝ се препичат на созополския плаж.

И както може да се очаква, съдбата завела Таня при Christophe. И се погледнали, така както се гледат момче и момиче, когато се срещат за първи път, но знаят, че ще прекарат остатъка от живота си заедно. Сърцата им мигом затрептели на еднаква честота, а пеперудите (или каквото там облетява стомаха на влюбените) се нароили в количества, достатъчни да напълнят зала Берси в Париж или поне Арена Армеец в София.

Знам за един мъж, който малко преди да стигне 50-ия си рожден ден, усетил, че започва да гледа на съпругата си като на ежедневие. Все по- често се събуждал и се отделял от общото им легло с облекчение, че оставя зад себе си една непозната. Докато рано една сутрин случайно не намерил стара снимка. Той и тя на 16. И я видял отново през очите на детето в себе си. Такава, каквато я открил и обикнал. Съвсем не най- важната част от живота му. А целия му смислен живот. Върнал се в спалнята и легнал до нея. После поставил ръка в нейната, а тя се свила инстинктивно и… се намерили, двамата- един за друг.

Вероятно някаква такава ще да е била и онази тийнейджърска любов на нашите двама герои. Крехка, колеблива, но силна и чиста. И им помогнала да се съхранят във времето, когато единият е на 2500 км от другия…

И така до онази свещена дата за българския футбол на 17 ноември 1993-а. Ден по- рано Christоphe получава обаждане от приятел- искал ли билет за мача срещу българите. И още как. Макар че не бил наясно дали желае към Америка да замине страната, която го е отгледала или тази, чиято кръв тече във вените му. Цяла нощ се готвил за мача. Рисувал.
Дискусията във Франция, около събитията в последната минута на този мач, е още жива. Защо Жинола не се опита да запази топката? Защо никой не притесни Балъков, когато получи пас и необезпокояван продължи към Пенев? Защо Любо имаше цялото време на света да се обърне, да вдигне глава и брилянтно да изведе Костадинов? И накрая защо не се намери французин, който да спре урагана с номер 7, връхлитащ срещу Лама…?

Защото, mes cher amis, в този момент един младеж, стоящ някъде на 17-я ред на една от трибуните на Парк де Пренс, решил да отвори едно голямо парче бял плат и да каже на света онова, което говори сърцето му. И транспарантът светнал. А Емо се разходил свободно, докато играчите в сини фланелки се чудели що за мистериозно сияние виждат на трибуните. Мястото на Christоphe е много близо до там, където Костадинов започна своя поход към вечността. И ако си пуснете видеото отново, ще забележите как почти целия синьо-бял отбор се взира безпомощно в опита си да разчете надписа.

Пише „Таня, Обичам те“. На български.

БАБА

Ба на стар български език означавало душа. Ба ба – стара душа.
По някое време „баба“ наричали вещицата в селото. Но хубава вещица, в смисъл веща жена, която имала цяр за всичко.
Неочаквана и дълга зимна ваканция. Къде да заведем децата. Ами при онази старата и мъдра душа- вещата им баба.
Две братовчедки на 9 и 10 и на едната братчето на 7, но с енергия, достатъчна за изстрелването на Аполо 2017.
И ѝ се качили на главата. Успяли. Което означава, че само тенис на маса на полилея не са пробвали. И бабата малко им се разсърдила. И те се стреснали, защото никога не били виждали сърдита баба.
И седнали да творят. Мислели и майсторили. После ги окачили. 10 букви. И я извикали.
Бабо, затвори си очите.
Ха сега ги отвори.
И като видяла баба им, сърцето ѝ заподскачало. Скрило се някъде в петата. Намерила го баба и не продумала. И бързо при дядото в другата стая. И като ревнала…

Шкембе ала Яска

Пловдив, 2.март.2016, 18.45, целият град е в предпразнична треска. Трафикът е убийствен. Измъкваме се по Пещерско. До отбивката за Стамболийски е тягостно от тъмнината, липсата на маркировка и дъжда. След това до Кричим се търпи…

И чудо! В планината няма никого. И дъждът спира. Част от магията на Девин започва по завоите. Празно е, спокойно и свободно. СВОБОДНО.

Къщата, миризмата на запалената печка на дърва, вечеря, червено вино. Много. В Девин, вечер, е особено важно да се напиеш. Сериозно. Заради сутринта. Ставаш рано с махмурлук. Банята. Горещата вода, в компанията на слънчев лъч и свеж родопски полъх от прозореца лекуват. Бавно, всяка клетка. Пора по пора. Ако не си се опиянчил снощи, няма как да го уловиш този миг съвршенство.

Така започва 3. март.

После работа по двора. Човъркаш пръстта, чистиш нападали съчки, сортираш дърва. Мирише на трева, мокра шума, позаспала в зимен сън почва… Имали сме кило и половина шкембе- кво да сме го правили. Оставям работата, защото съм най- мързелив. Аз ли бе, шкембе съм готвил ехееее колко пъти.

Бъркам в нет-а, напасвам няколко рецепти и…

3-4 часа варене с чиста девинска вода. Не знаех, че е толкова гадна миризмата… повече никога няма да ям шкембе, ама от утре. Тиган, олио, 2 пакетчета масло, червен пипер, брашно и при шкембето… И почти литър мляко за разкош.

Късен празничен обяд. Купи с вълшебната чорбица. Чесъна в оцет и чили. Препечен хляб и студена ракия. По нашенски. По български….

Майстор си Яска. Благодаря. ‘Айде на кафе на двора.