Гладна

Много искам да ти напиша разказ. Всичко е в главата ми, подредено отначало докрай. Започвам, изминавам две-три изречения и виждам как не се получава. Изпитвал съм го и преди и знам, че просто не е сега момента.

Търпението, обаче, рядко е мое качество. Затова ще се опитам да излъжа литературата. Ще ти разкажа за разказа.

Това е история за едно момиче- Илиана- с изпепеляващо руси коси и очи, като сини диаманти. И за един неин следобед, когато чула своя стомах да прошепва „Гладна си“. Освен това ще добавя, че Илиана имала навик да се мръщи, когато не е в настроение. Челото се стеснявало, веждите се събирали по- близо и образували едни дълбоки бразди помежду им, а очите- тях притваряла, така че никой да не вижда цвета им. И тъй като в този следобед Илиана била изтощена, а вече стана ясно и гладна, изражението на лицето ѝ било като на бизон в прерията, подгонен от изгладнели индианци от племето сиукси.

Ще оставя за малко тази история и ще ти разкажа една друга. Преди време Илиана гледала филм- Тампопо. В него се разправяло за любимата гозба на всички японци- рамен. Раменът е една богата на съставки супа с месо, зеленчуци, гъби и онова източно фиде, което наричаме нудъли. В Япония има малки заведения с няколко стола около бара, в които се предлага единствено рамен. Хората, обикновено крайно изгладнели, влизат, изгълтват една супа и продължават по пътя си. Важното в случая е, че ако клиентът е доволен от качеството на храната, следва да изяде рамена като го сърба шумно, а накрая да изпие останалите на дъното няколко капки.

Връщам те при Илиана, за да ти кажа, че тя е от Пловдив- може би най- красивия град в света- и в онзи следобед имала късмета да се навърта по Главната. Главната, както пловдивчани я наричат с любов, без дори да знаят името ѝ, е централната търговска улица, изцяло пешеходна и предпочитано място за разходка в града. Съвсем малко по-надолу пък е онзи арт център с тесни улички и свой собствен пулс- Капана. Правиш една крачка встрани и вече си сред галерии, дюкяни, кафенета и ресторанти. И Илиана хлътнала там, за да търси лек за празния си стомах.

И както обикновено се случва в красивите истории, а тази несъмнено е една от тях, магията настига героя в съвсем неочакван за него момент. Спомнила си Илиана как докато гледала Тампопо и си мислела, че в духа и популярността на японския рамен може да бъде само българската шкембе чорба. И заседнала в съзнанието ѝ една мисъл, нахална като конска муха, че точно в този ден тя, която пази фина диета от ядки, зеленчуци, риба и сушени плодове- ще обядва шкембе чорба. Усетила се да стои пред малко бистро, което вижда за първи път. Надникнала, гладна и намусена, а отвътре усмивка и зад нея момък с черпак в ръка.

Настанила се Илиана нависоко до бара. И се появила пред нея салфетка. Върху салфетката лъжица, а до лъжицата паница… с ароматна и гъста чорба. Стрита люта чушка в компанията на прясно нарязан чесън поръсила чорбата. Хрупкава черна питка, елегантно полегнала в красив панер, допълнила малкото пиршество. И засърбала… да, засърбала, защото нали гладните обикновено бързат, а я се опитай бързо да ядеш горещо шкембе, без да си посръбваш. И се подлютила Илиана, дори хлябът не помогнал. Безпомощно погледнала към „усмивката“ зад бара и видяла спасението в ръката му- тумбеста чаша с късо столче, пълна със светло пиво.
„Съвсем навреме“- измърморила тя и натопила пламтящи устни в бирата.
„Знам“- топло отвърнал бармана.
„Какво друго знаеш?“
„Че си гладна например и че не си яла шкембе отдавна“
„???“
„Обичам да наблюдавам тайно клиентите. Винаги си личи, когато някой яде не само като гладен, а с една особена стръв към храната. Това е като…
„Да подкараш колелото след дълго прекъсване?”
„Ъхъм, или като първите метри в басейна, когато дълго не си плувал. Водата те гали и ти сякаш летиш.“
И заговорили. Притеснени да не си досадят, но и със страх мълчанието да не пречупи момента. А думите се редили, като сценарий от изкусен майстор. Непринудено някак, докато той подреждал бара си, а тя дояждала най- вкусното шкембе на Балканите. И когато на дъното останало по- малко от лъжица, Илиана надигнала купата и си срещнали погледите.
„Ха, правиш го точно като в онзи филм…“
„Тампопо“, възкликнала тя. И за миг малкото ресторантче се превърнало в нейна Вселена- красива и цветна. Челото се прояснило, а очите се отворили широко- сини, дълбоки и спокойни.

Това е. Сега, ако ме питаш дали има продължение, ще ти кажа, че не знам. Но ако си любопитен, обещавам да я попитам като я видя. Илиана.
Доскоро.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s