На маса

Гледам вчера три деца играят и между другото похапват. От време на време си взимат по нещо от чинията. Предполагам, че ако след час ги питаш какво са яли ще се затруднят да отговорят веднага.
Сещам се, че преди да речем 30 години (баси цифрата), когато отивахме на гости, изобщо не съм се интересувал дали родителите на моите приятели готвят добре и какво точно ще ядем. Вълнувах се, че ще се видя с екземпляри на моята възраст и акъл. И ще потънем заедно в игри, разговори и разни други интересни неща.
Идваха, носеха ни храна и ни оставяха. И бяхме благодарни за усамотението. Наскоро, по време на една прекрасна разходка в планината, дъщеря ми говори с неин съученик, а аз тайно слушам на няколко метра от тях. Каква къща щяла да си направи като порасне. Можело да покани баща си за личен готвач (о, какво признание!- прошепнах), а другарчето ѝ реагира спонтанно „Аааа, без родители!“
Да. При големите сякаш всичко беше някак забулено в дим и странни приказки, на които се смееха. Маса, храна и питиета. И каквото и да правехме ние, при тях изглеждаше все едно и също.
Пиша горното, защото се замислих снощи за последните случаи, когато се срещаме с приятели на заведение и колко време губим в разглеждане на меню, поръчки, ядене… И колко шумно е понякога около нас. Та излизането от ресторанта често е облекчение.
Всъщност, колко често сме се уговорили с някого просто да се видим. Но наистина да видиш другия. Да го усетиш. Както приятел приятеля.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s