уменфон

Изгасна ми смартфона. Ей тъй, без предупреждение. Знаете ли колко е лошо?

В първите 10 минути бях в абстиненция. С какво ще ходя до WC, особено в случаите, когато се задържам по- дълго от едно пикаене? А мейлите, календарът с напомняне, електронната книга… Да си идологизираш тъпия телефон. Чудовищна нелепост. Даже успях да се скарам на децата… без причина (макар че на тия моите, когато и да им се развикаш все е късно). И почти се отказах да ходя на парти, на което не ми се ходеше особено. Колко е гадно да трябва да ходиш на купон, да не ти се ходи и да ти се прецака телефона…?

Все пак на софрата отидох. И чух няколко емблематични истории. Ето една.

Някъде през 30-те в Пловдив. Кольо бил голям майстор. Един ден при него дошъл един от първенците на града, който му бил чест клиент. И му казал- Кольо, вече си еснаф, булка си си взел, хубаво е да си имаш дом. Ела да си избереш парцел. Кольо не вярвал много да е истина, това що му думал чорбаджията, а онзи му отворил скица на един централен квартал и зачакал избора. След това му намерил архитект, а после се подписал като гарант за тухлите, с които да се построи имота. Всичко това, само защото го преценили, че е печен. Наш Кольо. Ей така, без гаранции и лихви, ипотеки и пр.

Велико! А той после си платил всичко. Само за девет години.

Има и още. Една нощ събуждат Кольо с молба да помогне на една знатна персона. Мистър Сенко имал представление във Филибето и закъсал с преовза. Кольо се бъхтил 15 часа, за да ремонтира колата. Магът бил впечатлен. Помолил го да го заведе в хубава кръчма, за да се почерпят. Пийнали, а Кольо 2 не вижда, обаче нали е пич, черпи който влезе. Сметката набъбнала, но и парите, които Сенко му дал, надхвърлили всички очаквания. Станал Кольо и изръмжал- Всички пият за моя сметка, а Мистър Сенко му вика- Как ще черпаваш, като нямаш пари? Аз ли нямам бе, бръкнал за портфейла и… о чудо…липсва.

Оправил Сенко сметката, а като излизали му върнал и портмонето. Нашият онемял.

Аз също…

И за капак… Връщам се (аз, не Кольо) и минавам през хотел Хеброс в Старинен Пловдив и към Хисар капия. И там, на върха на хълма ме спира една голяаааама група млади и усмихнати чуждоземни граждани. Ду ю спийк инглиш ми вика най- разтропания от тях. „А литл“ скромно изфъфлих. Ама вътрешно се пукам от кеф. Много обичам в моя Пловдив да ме спират чужденци, особено като ме питат къде да се напият (допият). Уи нийд а бааа- викат през смях. И обяснявам, че Старият град е историческа забележителност и няма място за долнопробни заведения, носещи единствено поквара на душата (т’ва за покварата разбира се не съм го казал на английски), но ако се върнат малко по- назад, на централната търговска улица да попитат за Мармалад и Петното (това се сетих).

Онези, милите, записват в телефоните (какъвто аз нямам) и после явно им хареса да си лаладжийстваме по нощите и питат какво значели тези имена. За Мармалад се сетих как е на английски, но за петно запецнах. И му обяснявам на оня, отворкото- Като ядеш сандвич с много кетчуп (а той ме прекъсва- в Макдоналдс!!!, а аз му отговарям, че ние не се храним в такива „факин стюпит рестърънтс“, а той се превива да се кикоти), та тоя кетчуп, обиклновено още с първата хапка се изпльосква на ризата ти и оставя едно …. ъъъъъъ петно.

А те се смеят и викат- Знам за какво говориш, но и ние не се сещаме как е на английски т’ва…
Уникално!

п.с. А аз вече не съм толкова сдухан и пет пари не давам за комуникационната ми техника.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s